Ще ни довършат заблудите

Поредната есен.
Уж времето е хубаво, а новините стават все по- лоши.
Нема ги, бе. Свърша се таа гад- звъни Николай.
Обиколил е цялото белослатинско поле. Питал други колеги по врачанско, същото и при тях.
Вълко, как е при вас? Има ли ги по чирпанското?
Не, почти нищо. Пет души, три кучета и на всяко куче по един. Това е!
Е, не страдай много. Ние бяхме четирима, с пет кучета. И пак нищо- добавям и аз.
Чакай, рекох си, да питам морските.
От там винаги тръгват легендите.
Знае се как е- Виа Понтика и т.н.
Веднаж бях там, когато минаваха пасажите.
Ако се съди по регистрационните табели по колите, цяла България си беше представена.
Дори и чужбински мераклии имаше.
Ама то многотия. За има- няма два часа си с норма, та и отгоре.
Даже даваш на по- неуспешните колеги.
Заради тия легенди един приятел си купи в почти безлюдно село къща и по цяло лято малко по малко от две- три години я коландрисва. Та като тръгнат пасажите...
Благо, как е?
А- а-а, нищо. Сигурно по натам ще проима. И местните така казват. Чакат ги, ама знае ли се. Казват, че откакто дигнали перките по Калиакра, нещо се объркало, та ги няма вече…

Разбрахте, нали?
Пак я подкарахме нашата, ловджийската.
А „гадта”, дето я „нема” или „ са свърша”, са пъдпъдъците.
Чували сте ги, няма начин.
Излез рано сутрин или късен следобед сред полето, поогледай се, поослушай се и ще го чуеш:
Пъд- пъдък, пъд- пъдък- ниже си своята песен.
То от там му е и името на това пиле. Най- малкото от рода на кокошевите.
Тук един, там друг, по натам трети.
После към тях се присъединяват щурци и всякаквите му там живи твари.
И като я подхванат тая песен, та край няма.
А ти отпусни взор, разтвори душата, която и без това вече примира, мисли и си мечтай каквото си искаш.
От време на време по по- влажните места изтежко и дърдавец се обади.
Казват хората, че уж той ги водел пъдпъдъците наесен, той ги напътствал и водел с гласа си.
Така де, и те като нас си имат лидери. Не определяни и назначавани по някакви скрити договорки, а истински. При това жизнено важни.
Може, що не, макар науката да не го твърди.
По- едър е дърдавецът, по- прикрит такъв.
И все подбягва.
Досущ като претендент за лидер и политик.
Тръгне кучето накъдето го нос води. И а тук опъне стойка, а там, притича малко и пак се изпъне като струна.
Разбираш тогава, че хитрецът не е случаен.
Току из един път изскочи някъде напред, точно когато е извън всякаква опасност.
Не ти е пъдпъдък това.
Да се снишава, снишава, да подбегне току пред носа на кучето ей така, за спорт, и да подскочи.
Изпърпори, че и подсвирне даже, па литне елементарно право напред.
Даже като е поохранен, задницата му така натежава, че колкото и да маха с крилца, тя го тегли назад и надолу, забавя го.
Като не бързаш, подведи го и като отиде на двайсетина метра, тогава стисни.
Пада като отсечен и си е цял.
Пукнеш ли му отблизо, по- добре не гледай какво остава.
А тя, природата, все търпи, търпи.
Комбинати насред най- плодородното поле ли нещеш, селитри, ДДТ- та, раундъпи, пресушавания, отбивания на реки, та сега и с разни дупки земята ни щели да дупчат.
Газ ли, нефт ли да тръгне, та и ние да се видим богати.
И независими.
Кой откъде ни дойде до главата, все иска да ни прави независими.
Добро ни носи.
Дойде, надуе своята си свирка и запретендира да ни води.
Ама и ние сме...
Като пъдпъдъци сме си елементарни.
То за това ние, българите и пъдпъдъците, вече сме на привършване.
Ония техни лидери, за които говорихме, и дърдавците, може би, ги водят от години по едни и същи, най- безопасни и успешни пътища- пролет на север, есен на юг.
И пъдпъдъчият народ благоденствал, ятото се множало, радвало е окото и душата.
Е, отделни екземпляри красяли понякога и трапези.
Всичко си е било според природните закони.
Човек още имал съвсем други грижи и не е искал да се кичи със съмнителна слава, не измислял разни там техники да подмамва живинките.
То модерното оръжие едно на ръка. Както викат по- старите, лов от пушка не свършва.
Друго ще да е.
То се вижда и с просто око....
Така, по традиция си се събираме, разменяме мнения.
От време на време, на многото нямане, някой по- страничен присъстващ, току поопъне шия и се изрепчи:
А-а-а, не ви бива. Какви ловджии сте? Ние трима души за два дни по трийсетина прибрахме.
Споглеждаме се с разбиране. И доста изразително.
А гордо надигналия гласец току се сниши, сниши и гледа да се поизтегли.
Ясно ни е, мърсували са той с неговите авери на машинки.
Ама що ни се навират?
Наред с разните фактори, напънали се срещу всичко живо и това ни трябваше.
Ама и то, като всичко друго, ни дойде от ония, които уж най- много знаят и имат съответните отговорности.
Още преди години ловни и горски се хвалеха с приходите си от международен ловен туризъм.
Често за сметка на хитроумните капани и машинки.
Ама тогава поне уж по се знаеше кое чие е.
Или беше записано и се спазваше.
Сега горди собственици на разните му там участъци, които си напазаруваха на едро покрай „промените”, също си посрещат гостите, били те международни или местни, та да им се похвалят.
Е, и да врътнат по някоя далавера.
И каквито са си тлъстобузести, ха накарай ги да дебнат или преследват нещо.
По- лесно е да му пуснеш цяла нощ машинката и да го закараш да се настреля сутринта до насита. А после да мляска с мазна уста и да се хили на тъпотиите, да се изживява и разказва какъв страхотен ловджия е.
Е, не може с химия, с все по- нови и нови шишанета и джепанета да гониш едно нищо и никакво пиле, и то да оцелее.
Още повече да го подмамваш на групи с хитроумно възпроизвеждано крякане на неговите си водачи.
Представяте ли си какво му е?
Стотици и хиляди километри да прелиташ по два пъти в годината, да се напъваш поколение да отглеждаш и на двете места- на севера и юга, и накрая да ти объркват тотално мисленето.
Криеш се от сенките на хищниците отгоре, бягаш от хитреците, които навират нос в гнездото ти отдолу, суша те мъчи, киша те дави.
Някъде и с мрежи чакат.
Често подлитваш пред цевите на ловджиите, не рядко саможертвено, в името на новия живот.
Че при това се и ослушваш.
Кога ще почне песента за отлитане, което означава и оцеляване.
Изпуснеш ли я, край!
Кога ще закрещи дърдавецът, от твоите си водачи, та да подкараш младежта, да се присъединиш към общото ято и да потеглите през познатите места.
Да, ама едно крещи съседа отляво, понадига гласец и друг.
Тръгвай насам, идвай и да тръгваме- настояват те.
Ама виж там, от височинката много по- мощен глас се надига.
От далече го следва друг такъв.
По- натам трети.
И по- мощни, по – чисти.
Приличат като да са на охранени, важни, знаещи и можещи водачи.
Как да не им повярваш?
Върти се пъдпъдъчето ято.
Като на шиш се върти.
Кой глас да чуе, на кого да повярва.
Естествено, на по- мощния, изчистения, налагащият се.
Техника е това, няма мърдане.
Ако иска ще те пусне, ако иска, ще те държи и насочва.
И все пред цевите накрая.
Или пред студа и нищото.
За това се топи и свършва пъдпъдъчето ято.

То и нас така са ни подкарали.
Партии бол.
Претенденти за вождове още толкова.
И крякат, крякат непрекъснато, като курдисани.
Той, народецът български сумти, пъне шийка, върти очи, стиска зъби и уж вече си знае.
Ама не, идват избори.
Плъзват агитатори, инициативни комитети, кандидати...
Ако да сме им сърбали попарата.
Поотръскат се малко, пооправят се, поизпънат, някои дори си сменят перушината.
И почват- кой от кой по- устат и креслив, за коя от коя по- успешна програма агитира.
Само гласът му да чуеш и потръпваш- убедителен, знаещ, можещ.
Тръгваш. Следваш го. Виж, даже някой, хем нашенче, а така сладко, по чуждоземски ни пее.
И българинът, уж все си знае, уж за сетен път е решил, и накрая пак умува- как да не им повярваш. Па накрая пристане някому.

Докато го прилъжат и пуснат пред цевите.
И захвърлят на нечия мазна трапеза.
Не толкова за наяждане.
Постнички сме, но пък като за хвалба ставаме.
Така се свършва и пъдпъдъчото, и българското ято.

Тихомир Стойчев
Септември, 2011

Басейнът

двама в басейна

Хапване и пийване

И тези три неща